Един ден буря се размина през поляната, разкъсвайки тревата и изпращайки останалите бикове, щамповани за подслон. Барнаби обаче остана спокоен. Знаеше, че идва буря и изпитваше странно чувство на утеха в яростта си. Той затвори очи и вятърът му изпя приспивна песен.
Когато бурята минаваше, останалите бикове излязоха от скривателните си места, очукани и натъртени. Но Барнаби стоеше висок, невредим. Той огледа опустошенията, счупените клони и разпръснатите листа. Знаеше, че може да помогне.
Той използва силните си рога, за да изчисти падналите дървета, което позволява на другите бикове да пасат. Той използва мощните си копита, за да изравнява калната земя, като улеснява всички да ходят. Той беше нежен гигант, но също беше силен и находчив.
Останалите бикове, които веднъж се бяха подигравали с Барнаби заради нежната си природа, сега бяха изпълнени с възхищение. Видяха го като лидер, покровител и приятел. Те осъзнаха, че силата не идва само от агресия, а от доброта и състрадание.
От този ден нататък Барнаби вече не беше просто бик. Той беше нежният гигант, който защити стадото си, спокойния глас на разума насред хаоса и свидетелство за силата да бъдеш различен. Той показа другите бикове и света, че истинската сила се крие не в доминиране, а в сърцето.