Докато сме успешно одомашнили много животни като кучета, котки и дори фрети, дивите лисици не са одомашнени.
Ето защо:
Одомашняването е дълъг, многогенерационен процес:
Изискват се стотици, дори хиляди години селективно размножаване, за да се произведе ново животно с желани черти като дързост, толерантност към хора и приспособяване към живот в човешка среда.
Лисиците не са по природа дързови:
За разлика от вълковете (предци на кучетата), лисиците са по природа плахливи и подозрителни към хората. Те са изключително умни и могат да бъдат трудни за дресировка.
Известният експеримент с „сребърната лисица“:
Най-известният пример за опит за одомашняване на лисици е проведен от съветския учен Димитри Белјаев. Той селективно размножава лисици за дързост през няколко поколения и успява да произведе лисици, които са значително по-дързови и по-малко страхливи от хората. Обаче, този експеримент не е пълно одомашняване. Лисиците все още запазват много диви инстинкти и не са толкова лесно дресируеми като кучетата.
Етични соображения:
Одомашняването може да има значителни влияния върху задействаните животни. Може да доведе до здравни проблеми и поведенчески нарушения, особено ако животните се размножават за екстремни черти. Много хора са загрижени за етичните импликации на одомашняване на диви животни, особено тези, които може да бъдат трудни за грижа или да страдат в резултат на процеса.
Докато съществуват много фанстастични примери за лисици, приспособяващи се към човешки среди, като градските лисици в Лондон, те не са инстанции на одомашняване. Те са просто животни, приспособяващи се към нова ниша.
В заключение, докато концепцията за одомашнена лисица може да бъде интригуваща, тя все още не е реалност. предизвикателствата са значителни, а етичните соображения остават сложни.