Докато хищниците консумират плячка, те също поглъщат замърсителите, натрупани в тялото на плячката. Това води до по-висока концентрация на замърсители в тъканите на хищника в сравнение с тъканите на плячката. Процесът се повтаря, тъй като по-големите хищници консумират по-малки хищници, което води до още по-високи концентрации на замърсители на по-високи трофични нива.
Замърсителите, които са особено вредни за организмите на по-високи трофични нива, често са тези, които са устойчиви и липофилни (мастноразтворими). Устойчивите замърсители не се разграждат лесно в околната среда и могат да останат активни за дълги периоди, докато липофилните замърсители могат да се натрупват в мастните тъкани на организмите. Тази комбинация прави тези замърсители по-склонни да се биоувеличат и да достигнат вредни концентрации при най-добрите хищници.
Примери за замърсители, които се подлагат на биомагнификация, включват определени тежки метали (като живак и олово), пестициди (като DDT и PCB) и някои индустриални химикали (като диоксини и фурани). Тези замърсители могат да се натрупват в тъканите на животни и хора и са свързани с различни здравословни проблеми, включително репродуктивни нарушения, аномалии в развитието и повишен риск от рак.
Важно е да се разбере биомагнификацията и потенциалните рискове от замърсители за организми на по-високи трофични нива, за да се разработят подходящи екологични разпоредби и стратегии за управление, за да се сведе до минимум тяхното въздействие върху екосистемите и човешкото здраве.