Някои замърсители са по-вредни за организми на по-високи трофични нива заради процес, известен като биомагнификация. Биомагнификацията се случва, когато концентрацията на замърсител се увеличава, докато се движи по хранителната верига.
Това се случва, защото замърситетелите не се изхлащват или метаболизират лесно от организми и тендират да се акумулират в тъканите. Когато хищниците консумират жертва, те също ингерстват замърситетелите, които се са акумулирали в тялото на жертвата. Това резултира в по-високи концентрации на замърситетели в тъканите на хищника в сравнение с тези на жертвата. Процесът се повтаря, докато по-големи хищници консумират по-малки хищници, водейки до дори по-високи концентрации на по-високи трофични нива.
Замърситетелите, които са особено вредни на по-високи трофични нива, често са персистентни и липофилни (мастно-разтворими). Персистентните замърситетели не се разлагат лесно в околната среда, докато липофилните се акумулират в мастните тъкани. Тази комбинация ги прави по-вероятни да биомагнифицират и да достигнат вредни концентрации в върховите хищници.
Примери включват определени тежки метали като живак и олово, пестициди като ДДТ и ПХВ, и промишлени химикали като диоксини ифурани. Тези замърситетели могат да се акумулират в животни и хора и са свързани с репродуктивни разстройства, развителни аномалии и повишен риск от рак.
Разбирането на биомагнификацията е важно за разработване на екологични регулации и стратегии за управление, за да се минимизира техните въздействия върху екосистеми и човешко здраве.