Еволюцията на домашните кучета
Кучетата са спътници на хората от около 10 000 години. Както започва като съжителство в едни и същи райони, се превръща в сложна социална връзка, в която любимецът често споделя леглото на стопанина си. В тази връзка хората и кучетата взаимно влияят на поведението си чрез невокални и вокални сигнали. Въпреки това, дали вокализацията на кучете – особено лаенето – е намерена комуникационна стратегия, остава отворен въпрос.
Происход на домашните кучета
Според ДНК анализи, кучетата са еволюирали от вълчоподобни предци преди 14 000 до 135 000 години. Процесът на одомашняване остава неясен. Биологът Реймънд Копингер假设, че вълците са се одомашнили сами. Когато хората стават по-малко номади и създават селища, вълците използват възможността за стабилно хране и започват да се хранят от отпадъците там. С времето те се десенсибилизират към хората и техните „разстояния на бягство“ – разстоянието, на което бягат – стават по-малки. Копингер предполага, че толерантността към хората е вградена в последователните поколения и преди 7 000–8 000 години кучетата са пълноценно интегрирани в човешките общества.
Човешкият език
Последното десетилетие евидира интензивни дебати за истинската природа и еволюция на комуникацията при животинските видове, включително хората. Въпреки че ученените имат различаващи и често екстремни гледови точки за еволюцията на човешкия език, всички са съгласни, че животинските системи за комуникация са фундаментално и количествено различни от човешката реч. Изразено ясно, те не притежават богатството и безграничния обхват на изразяване, характерен за човешкия език. Известният лингвист Ноам Чомски дефинира тази уникална черта като „сила на рекурсия“ – способността да се вземат крайен набор от елементи – букви и думи – и да се генерира неограничен брой изрази. Подобна способност не съществува при друг вид освен човека.
Лаенето на кучетата
През годините хората са приписвали на лаенето – основна вокализация при кучете – способност за комуникация, не само между кучета, но и между кучета и хора. Въпреки това, научните изследвания дават малко сигурности за истинската природа на лаенето. В изследване от 2002 г. изследователката София Йин от Университета на Калифорния анализира акустичния характер на лаенето при кучета по време на изолация, игра и разстройство. Тя установява, че лаенето при игра и изолация е по-често, по-късо по продължителност и по-тонално от това при разстройство, но не може да направи акустично различие между лаене при игра и при изолация. Тя заключава, че акустичната структура на лаенето варира според контекста, дори при отделни кучета, което предполага, че лаенето изпълнява специфични функции.
Мобинг (коллективно отблъскване на хищник)
В своето изследване от 2009 г. изследователката Кетрин Лорд от Университета на Масачусетс Амхърст предлага друга теория за природата на лаенето. Анализирайки осем различни акустични параметъра, Лорд и нейният екип предоставят на научната общност първата точна и функционална дефиниция на лаенето. Използвайки тези параметри, Лорд твърди, че и други животни лаят – елени, маймуни, птици – но в значително по-малка степен от домашните кучета. Тя заключава, че лаенето не е система за намерена комуникация, а слухови сигнал, свързан с кооперативно, антихищническо поведение, известно като „мобинг“. Мобингът се появява като реакция на натрапник, особено когато животно има конфликтни мотиви – да застои на мястото или да бяга. Мобинговият призыв – лаенето – служи да устраши натрапника, но и да изрази този вътрешен конфликт. Тя аргументира, че домашните кучета лаят много по-често от други видове, защото често са поставени в ситуации, водищи до такъв конфликт, като например затворени в клетки или зад ограда.